Почивки Италия

Италия
Италия (официално название на италиански: Repubblica Italiana – Италианска република) е държава в Европа.
Разположена е на юг от Алпите, на Апенинския полуостров. Включва двата най-големи острова в Средиземно море – Сицилия и Сардиния, и много по-малки в Тиренско и Адриатическо море. Площта ѝ е 301 338 km²,от които 7200 km² водна площ.
Италия е членка на Европейския съюз и на Еврозоната и е част от Шенгенското пространство.
Рим е столица на Италия от 1870 г. Преди него столици на Кралство Италия са били Торино и Флоренция.

История

Италианската история има основно значение за развитието на културата и обществения живот в Средиземноморието. Още в праисторически времена Апенинският полуостров е арена на важни човешки дейности и затова могат да се намерят интересни археологически местности в много райони на страната – Лациум, Тоскана и Умбрия.
Ранна история
Първата значима цивилизация, появила се на територията на днешна Италия, е етруската. Тя е била сравнително развита цивилизация, съществувала за неизвестен период от време до формирането на Римската империя. Етруските, които имали собствен бит, език и писменост, в крайна сметка били асимилирани от италийците. В последвалите векове Римската империя започва да набира сили, и постепенно завладява целия Средиземноморски регион. Рим се превръща в „световна столица“, и става един от най-големите и богати градове в света. През четвърти век, паралелно с разпространението на християнството се обособяват Западна и Източна римска империя (Византия).
Постепенно обаче империята започва да отслабва вследствие на упадъка на робовладелческия обществено-икономически строй и под натиска на все по-засилващи се варварски нападения, в резултат на което територията ѝ се свива значително. Съществуването на Западната римска империя завършва окончателно с пленяването на императора ѝ Ромул Августул през 476 г. и неговата абдикация. Това събитие се счита от много историци за началото на Средновековието в Европа.

Средновековие и Ренесанс
Средновековието в Италия се характеризира с децентрализираност и сравнително голямо влияние на католическата църква. Поелият властта след Ромул Августул Одоакър управлява до 493 г., титулувайки себе си крал на Италия. Управлението му приключва с нападението на остготите, предвождани от Теодорих Велики, което в крайна сметка довежда и до Третата готическа война (535 – 554). В нея византийският император Юстиниан I надделява над остготите, но войната опустошава Италия и впоследствие довежда до още по-голямото ѝ разпокъсване вследствие на нашествието на лангобардите. Тяхното трайно установяване на голяма част от Апенинския полуостров окончателно потъпква надеждите на Юстиниан за възстановяване на Западната империя и довеждат до разделянето му през следващите няколко века на градове-държави и малки деспотства.
През 584 г. е образуван Равенският екзархат, който в началото на своето съществуване е под контрола на Византия. Той служи като форпост срещу варварските нападения до751 г., когато лангобардите превземат Равена. Тъй като в резултат и на арабските нашествия византийското влияние на полуострова е почти напълно елиминирано, папската институция, макар и слаба и в този период владееща единствено Рим и териториите непосредствено около него остава единствената централизирана форма на власт в Италия. Тя постепенно прераства в независима Папска държава, провъзгласена официално от краля на франките Пипин III (Къси) и се утвърждава като значителен политически фактор в Западна Европа по времето на Карл Велики.

Към 1000 г. икономическият възход в Европа и увеличаването на несигурността в сухопътните маршрути довежда до по-голямо търсене на морския транспорт в Средиземно море. Това води до формирането на т.нар. морски републики – градове-държави с олигархично управление, издържащи се предимно от търговия и транспорт на стоки, главните две от които са Генуезката и Венецианската република. Значително по-голямата лична свобода на населението в тези държави е предпоставка за артистичния и научен подем в края на 14 век.
Все по-засилващите се междуособици и личностни амбиции в Папската държава довеждат до преместване на седалището ѝ в Авиньон – до голяма степен вследствие на това градовете-държави в по-развитата Северна Италия стават напълно независими от Свещената Римска империя и в тях се появяват първите наченки на новия капиталистически обществено-икономически строй. Италианският Ренесанс започва в Тоскана, и по-специално във Флоренция, а после прониква в градовете Сиена и Лука. В културно отношение този период се характеризира със завръщане към ценностите на Античността и внедряването им в изкуството, философията и архитектурата; фокусът на възприятие от страна на ренесансовите мислители се изменя от Бог към човека. Това е и една от първите стъпки към отхвърлянето на теократично-феодалния модел на Средновековието, макар и той поначало да не е толкова разпространен на Апенинския полуостров. Културният разцвет на Ренесанса обаче не е всеобхватен, и само малка част от населението в Италия бива повлияна от неговите идеи. Въпреки това артистичните постижения на италианските творци оказват огромно влияние върху по-нататъшното развитие на Европа. Такива са сонетите на Петрарка, Владетелят на Макиавели и Декамерон на Бокачо; фреските и картините на Джото, Мазачо, Ботичели, Тициан; разнообразните творби и открития на Микеланджело и Леонардо да Винчи; архитектурните проекти на Андреа Паладио и Брунелески.
Паралелно с икономическия, културния и научен възход на Ренесанса обаче идват и редица проблеми, сред които т. нар. Черната смърт в средата на 14 век и войните за власт в градовете-държави между местните благороднически семейства. Така една след друга избухва поредица от войни – Италианските войни, които продължават до 1559 г.

Период на чужда зависимост

Най-значимата от италианските войни е тази на Камбрайската лига (1508 – 16), в която се включват (в различни етапи) Венецианската република, Папската държава, Свещената Римска империя, Шотландия, Англия, Миланското херцогство и други. Отслабените от войните и чумните епидемии италиански държави в крайна сметка попадат под управлението на Хабсбургска Испания (1559 – 1713) и Хабсбургска Австрия (1713 – 1796). Към 1790 г. на Апенинския полуостров и в съседните региони в повече или по-малка степен под италианско управление са Венецианската и Генуезката републики, кралствата Сардиния и Сицилия и Папската държава. По-малки независими държави са Република Лука, Пармско херцогство, Моденско херцогство, Сан Марино и Рагуза (дн. Дубровник). Всички тези държави до 1796 г. са под индиректен австрийски контрол, а след инвазията на Наполеон от 1796 – 97 г. Франция и Австрия си поделят хегемонията над региона. Създаването на дъщерни републики на Франция, като Чизалпинската република, поражда първите искри на италианския национализъм. През 1802 г. Цизалпинската република е реформирана в Италианска република, а Наполеон се провъзгласява за неин ръководител. През 1805 г. към нея са включени Венето и Далмация, и републиката се преобразува в Италианско кралство. Междувременно отношенията на папата с Наполеон се влошават дотолкова, че последният бива отлъчен от църквата. Наполеон отговаря на този акт с пълната окупация на Папската държава през 1809 г. и заточение на папа Пий VII във Франция, което трае до 1814 г.
След битката при Лайпциг през октомври 1813 г. краят на Наполеоновата империя започва да става очевиден. Италианските държави изоставят съюза си с Франция и се съюзяват с австрийците. През 1814 г. Наполеон абдикира, като по време на краткото му завръщане на власт (т. нар. Стоте дни) Жоашен Мюра, ръководител на Неаполитанското кралство, прави опит отново да обедини разпадащата се италианска държава. След Виенския конгрес от 1815 г. – практически възстановил статуквото в Европа от периода преди Великата френска революция, за Италия започва нов период на политическа разпокъсаност.

Обединение на Италия и създаване на италианската нация
Днешната държава Италия е създадена едва на 17 март 1861 г., когато съществуващите дотогава държави на апенинския полуостров и Двете Сицилии са обединени от крал Виктор Емануил II от Савойската династия, дотогава крал на Пиемонт и Сардиния. Архитекти на обединението на Италия са Граф Камило Бенсо ди Кавур, първият министър-председател на Кралство Италия и революционерът Джузепе Гарибалди. Рим и областта Лацио остават в продължение на още десет години под властта на папата – до 20 септември 1870 г., когато са присъединени към Италия. С това италианското обединение е почти окончателно завършено. Понастоящем Ватиканът (както и Сан Марино) е независима държава, анклав на Италия.

Италия в „черна риза“
Въпреки че е между страните – победителки в Първата световна война, Италия не постига очакваните си цели, което предизвиква недоволство и чувство за несправедливост у италианците. То, заедно с тежката икономическа ситуация в периода веднага след войната довеждат на власт през 1922 г. Бенито Мусолини. Неговата партия – фашистката, в крайна сметка заема всички места в парламента и Италия става първата държава в света с изцяло фашистко управление. То се характеризира с налагането на корпоративен икономически модел и провежда антикомунистическа и милитаристична политика. За разлика от комунизма в СССР и по-късно появилия се националсоциализъм в Германия, фашистката идеология е открито тоталитарна, и тази черта е записана в „Доктрина на фашизма“.По-голямата част от средствата за производство са национализирани, но частната стопанска дейност не е елиминирана или забранена. Наложена е пълна цензура върху всички медии, макар да не са организирани активни преследвания срещу интелигенцията. Създадена е Национална доброволческа милиция, т. нар. „черни ризи“, която да следи дейността на противниците на режима. Италия се превръща в полицейска държава. Част от пропагандата на фашизма става сравняването на Италия с древен Рим и популяризирането на италианската култура, отхвърляйки каквото и да било чуждо влияние вътре в страната. Мусолини също започва активна борба с всички видове престъпност, като в резултат на нея за известен период от време мафията загубва голяма част от влиянието си в Сицилия и южните провинции, но част от босовете ѝ успяват да избягат и намират убежище в САЩ. През 1936 година италианската армия окупира Абисиния като част от т. нар. Италианска империя. През 1939 г. е анексирана и Албания. Италия сключва специален военен съюз с нацистка Германия – т. нар. Стоманен пакт, прераснал с присъединяването към него на Япония в тристранен пакт (страни от Оста). За да поддържа добрите отношения с Германия, през 1938 г. Мусолини прокарва т.нар. „расови закони“ – политика на драстично ограничаване на гражданските права на определени етнически групи (въпреки че той самият не подкрепя антисемитизма).
На 10 юни 1940 г. Мусолини обявява война на дефакто капитулиралата Франция, с което Италия влиза във Втората световна война. Негативното за държавите от Оста нейно развитие (в това число – пораженията на северноафриканския фронт) водят до свалянето на фашисткия диктатор Бенито Мусолини и ареста му по заповед на крал Виктор Емануил III и назначаването на ново правителство начело с маршал Пиетро Бадолио. То след тайни преговори с антихитлеристката коалиция постига излизане на страната от Оста и прекратяване на военните действия със съюзниците, което е обявено от маршал Бадолио на 8 септември 1943 г. и е останало в италианската история под името Примирието (L'armistizio). Правителството постига договореност с антифашистките партии да бъдат включени в правителството и пак с тях да създаде Единен национален фронт за освобождение на страната под името Национален комитет за освобождение на Италия. В същия период от време обаче северна и централна Италия са окупирани от германски войски включително гр.Рим, а крал Виктор Емануил III и Бадолио заедно с правителството и върховното командване на въоръжените сили се изтеглят през Пескара на италиански бойни кораби в Бриндизи (контролиран по това време от англо-американските войски), където до освобождението на Рим през юни 1944 г. се установява временната столица на Кралство Италия. На 13 октомври 1943 г. по решение на правителството на маршал Пиетро Бадолио Италия обявява война на нацистка Германия като страната официално застава на страната на антихитлеристката коалиция, главните страни от която – СССР, САЩ и Великобритания признават същия ден на Италия статут на съвместно воюваща държава. Междувременно още през септември 1943 г. италианските войски започват активни военни действия срещу германската армия както на италианска територия така и с частичен успех, а на някои места без успех – на териториите дотогава окупирани от Италия – в Югославия, Албания, Гърция и Франция.

Италианско кралство
В северната част от Италия, окупирана от германските войски и като сателит на нацистка Германия, под ръководството на Мусолини, освободен на 12 септември 1943 г. от затвора след въздушна акция на германски СС войски начело с щурмбанфюрера Ото Скрцени е формирана т. нар. Република Салò, като на нейната територия продължава дейността си италианското партизанско движение. В същото време правителството на Бадолио договаря с антифашистките партии системата на бъдещото управление на страната като се достига до споразумение след освобождението на Рим крал Виктор Емануил да предаде правомощията си на сина си Умберто, а въпросът за формата на управление на страната да остане за решаване след края на войната. През декември 1943 г. американските войски заедно с италианската Първа моторизирана бойна група командвана от генерал Виченцо Дапино нанасят поражение на германската армия в битката за Монте Лунго на север от Неапол, а през януари-май 1944 г. английски, американски, френски и полски военни части заедно с формирания Италиански корпус за освобожение командван от генерал Умберто Утили пробиват германската защитна Линия „Густав“ при Филотрано и Монте Касино и впоследствие на 4 юни 1944 г. освобождават Рим. В резултат на освобождението на столицата правителството на Пиетро Бадолио подава оставка и предава властта на правителството на социалиста Иваное Бономи, а съгласно договореностите с антифашистките партии от Националния комитет за освобождение на Италия кралят Виктор Емануил III предава властта на сина си Умберто II. Северната част на Италия обаче продължава да е под германска окупация. През септември 1944 г. правителството на Бономи увеличава италианските войски на фронта организирайки ги в шест италиански дивизии, които носят името Бойни армейски групи и заедно с англо-американските войски започват бойни действия срещу германците окопали се за отбрана по т.нар. Готска линия. През февруари-април 1945 г. съюзниците, в това число италианската армия осъществяват успешни настъпателни операции срещу германските войски като Готската линия е пробита в началото на април 1945 г. като до края на месеца Северна Италия е освободена от германска окупация. На тази територия силни удари по врага нанася и италианското партизанско движение изтласквайки германците и войските на Република Сало от Милано и създавайки редица партизански републики. В самия край на Втората световна война – през пролетта на 1945 г., при опита си да избяга в Швейцария Мусолини е заловен от група италиански партизани начело с Валтер Аудизио известен с псевдонима си „полковник Валерио“ и след присъда издадена от Националния комитет за освобождение на Италия в пресъствието на представител на италианската армия в лицето на алпийския капитан Давиде Барбиери е разстрелян, което слага окончателен край на фашисткото управление.

Италианска република (1946 г. до днес)
На 2 юни 1946 г. се провежда референдум за монархията, след който се създава Италианската република и по тази причина на 1 януари 1948 г. влиза в сила нова конституция. Членове на кралското семейство са изпратени в изгнание заради връзки с фашисткия режим, като чак до 2002 г. на лицата от мъжки пол, в това число – наследниците, е забранено да влизат в страната. След окончателното налагане на власт на Христяндемократическата партия през 1949 г. и преминаването на Италианската комунистическа партия (ИКП) в опозиция, Италия става една от страните-учредителки на НАТО и Европейската икономическа общост (ЕИО) – предшественик на Европейския съюз, макар през годините на Студената война понякога частично да подкрепя политиката на СССР и социалистическите страни и да си сътрудничи с тях поради силното влияние на ИКП в страната. След разпадането на Източния блок през 1989 г. Италия взима участие в обединението на Европа, приемайки еврото през 2002 г.

Източник : Уикипедия